Моят странен приятел — астрономът

— Слушай! — викаше той, дрезгав и вибриращ. — Та това е… това е чудовищно!

„Кое? — попитах аз, но не изразих гласно думите си. — Това ли, че и някъде другаде във Вселената има същества, конто използуват превъзходството си в познанието, за да превръщат други същества в свои роби?“

— Слушай — повтори той по-тихо, но по-дрезгаво. — Та не разбираш ли? Едно същество там някъде… иска от нас помощ, а ние не можем… Това е… това е… Ужасно!

Аз едва сега се откъснах окончателно от мислите си и видях, че ръцете му трепереха, че очите му горяха възбудено и дори винаги бледите му страни бяха обагрени от трескавите пламъци на едно трагично преживяване. И някакво бурно чувство ме накара да се изправя и да разтворя прегръдката си за тоя мой странен приятел, който не признаваше никакви нравствени цели пред човечеството и неговото съзнание, но в този миг бе готов да заплаче от мъка и от безсилието, че не може да полети веднага към онова безумно отдалечено съзвездие, за да отнесе там нашата земна, човешка правда, извоювана с толкова страдания.

За пръв път през живота си го прегърнах, а той, врагът на сантименталностите, не се възпротиви, защото сигурно си мислеше в този миг за оня син на сина на сина на Еа, който жадуваше неговата прегръдка.